Audio Bedtime Story: The Hunter and the Samodiva

Dear dreamers,

with these beautiful wild roses from our garden, weaving into themselves the sacred art of nature’s adornment,

today I’ll tell you about the hunter and the samodiva.

This is tale written by me, and narrated by me. For those of you who don’t know, samodivas are beautiful forest nymphs from Bulgarian folklore. 

Below are the written versions of my tale in both English and my native language, Bulgarian. Under the sound of the flute, are my audio narrations of the story in both languages also. Enjoy ♥

The Hunter and the Samodiva

In the green hush of the whispering forest, where wild thyme rose over mossy stones and the wind spoke in riddles, there lived a young hunter. He was quiet and kind, virtuous and courageous, with eyes like sunlit bark and a heart that beat more for stars than battle.

One evening, as dusk spread its lavender veil over the trees, and the sun surrendered himself into the bedchambers of his beloved wife, the moon, the hunter too surrendered himself in deep trust and mystery, wandering into the woods farther than ever before.

In the skies above him rose the constellations of the Sagittarius, the rabbit trail along the Milky Way, and the summer triangle of Vega, Deneb and Altair, the harp of Orpheus carrying the songs of the eternal lovers along the wings of swan and eagle.

He kept walking.

Until a white stag appeared in front of him, looking straight into his eyes. What the hunter didn’t know yet is that he had entered the mysterious land of the thousand white elks, where the ancient knots of fire, wood, sky and sea, were keeping ancient mysteries.

The stag ran seducing the hunter to run after him, and just when the stag disappeared in the distance, like mist as if he never even existed, a lake appeared before the hunter – a lake he’d only heard about in village whispers—a hidden mirror cradled by birch and pine, where stars drank their own reflections.

There, beside the water, stood a woman.

She was dancing barefoot on the moss, her hair flowing like golden silk in the summer breeze, and wearing nothing but white linen and wild roses. Her laughter chimed like silver bells, making everything dance around her like fireflies.

The hunter’s heart beat fast like drums and burned with fires like never before, while simultaneously a deep sense of peace fell upon him and rooted him as if he was home – for he knew, the search was over, this is the one he was made for.

He watched her, speechless, stunned by her tenderness, grace and beauty.

He remembered what the elders had spoken of in hushed voices only told in secrets during nights in tents made of emeralds and snow. This was a samodiva, he knew. A forest nymph, wild and free as light. She could only be seen during full moons, when romanced by the lake’s pristine light she’d dance all night for three nights.

A samodiva enchants all men, and all men desire to capture her and her freedom, keep her bound to them; but love cannot be held captive, and samodiva bounds to no men, only to her moon, wilderness and nature.

She saw him, her eyes clear and deep in ocean blue.

And for a moment, time disappeared. Two different worlds had touched and kissed; two different paths had merged to meet, human and ethereal.

Everything paused. Water, the crickets, the rustle in the leaves—all hushed, as if the forest itself held its breath.

“I did not mean to disturb you,” the hunter said, stepping back not to frighten her.

The samodiva smiled, not afraid. “You didn’t,” she answered, voice alluring and gentle, like the ripples on the lake. “I’m just surprised, because no hunter ever comes this way by accident.”

“I followed a white stag,” he said with confidence, now fully knowing this is fate.

She tilted her head, smiling playfully, witty, “Aaahhh, the stag led you to me.”

Strange mystical things happen in life. The paths of life are never straight and direct, no matter how much we may want them to, building them with concrete and highways; the paths of life are full of twists and turns, they move differently, there’s a different timing here, and sometimes, in the most mystical and unexpected and seemingly non-sensical of ways, we find ourselves exactly where we were meant to.

He never knew her name, he never knew exactly when it all began, but he knew, he loved her more than one life should allow. He knew she was the one he was made for, searching for, waiting for his entire life. Perhaps that’s why he always was seeking the languages of stars, and going in the forest without even knowing exactly why.

Each night for the following three nights, he returned to the lake to be with her. He brought no bow, only a flute he carved himself of wood, playing songs for her as she danced. Sometimes, cuddled beneath the birch tree, they spoke—of stars and seasons, of roots that whispered underground, of dreams they had and shared.

But when the full moon was now near her end, on the third night, the hunter could not bare not seeing the samodiva again and wait a whole new month. He asked her to stay with him; to stay beyond sunrise, to come live with him in his house,

“I have everything for you, you’ll never have to worry about anything, I just really want every moment with you, every sky, every sun, every rain, every movement.”

Her eyes filled with tears.

“I wish to stay, but if I remain beyond the full moon’s rise, I will lose my nature. I will forget how to speak to the wind, I will miss my roses and my deers. I will forget my sisters, my family, my home here in the wild. I will forget who I am. Because I am nature itself, I am water, I am the soil, the animals, the longing of the seas and open horizons, the quietness and coolness of nights, the freedom, the wilderness.”

Listening to every word she spoke, the hunter kneeled down beside her and took her hand, warm and trembling. “Then teach me how to love you without holding you captive.”

“You must win my heart, hunter. Not with nets or vows, but with something no hunter has ever given a samodiva: freedom.”

He didn’t ask her to come to his house anymore. Instead,

he built a bench of cedar and hung lanterns in the trees surrounding the lake, which the samodiva so deeply loved and where he knew she’d return in few weeks to dance again. He left her wildflowers and honey there, poetry written into bark, and songs hidden in the hollows of reeds.

The full moon rose.

The samodiva did not vanish.

On the night after, she returned to him at the bench where he still waited, even without knowing she’d come;

and she, her hair unbound, laugh silver and clear like bells, white linen dress and wild roses, sat beside him and softly whispered in his ear,

“You gave me the one gift we samodivi are never offered. A love you gave me, hunter. A love that does not trap, but gives freedom of soul and heart.”

They met with each moon for the months and years that followed. When winter came, she brought him dreams of warmer days, and he spoke her name sacred as prayer every night, every day, and into every firelit lullaby.

He nurtured a rose bush in his own garden, nurtured it through all its seasons and cycles of the land, walked with kindness and patience of rhythm; he helped and protected the little animals as he wandered the forest.

In time, he understood that his beloved ethereal bride had joined him to the mysteries of the wild, of nature, of his own inner deepening. Such silent gratitude filled his heart, and revealed the real treasure of their spiritual union.

In time, a spell older than stars softened around the two lovers. Their worlds united, and the lines between them that previously separated them dissolved; she stayed with him through the nights and days, through the waxing and wanings of moon, she stayed with him full held not just held by moon but held by human hands, she stayed; she stayed not because she was caught in the roots of a hunter, but because she was seen by the clear eyes of love.

Some say they still walk the forest together, leaving trails of golden light, where the moss grows soft, the air smells sweet and wild roses bloom even when there’s snow on the ground.

And if you go quietly, very quietly,

and you know how to listen, how to respect the land and nature, and how to understand the subtle languages of stars and ancient voices and echoes,

you may reach the edge of a pristine lake, beneath a birch tree,

and there, you might hear the faint notes of a flute made of wood …

and see two shadows dancing in the moonlight.

They are the eternal lovers.

В зелената тишина на шепнещата гора, където диви теменужки се издигаха над мъхести камъни, а вятърът говореше в загадки, живееше млад ловец. Той беше тих и мил, добродетелен и смел, с очи като абанос огрян от слънцето, и сърце, което биеше повече за звезди, отколкото за войни.

Една вечер, когато здрачът прегърна с лавандулова завеса дърветата, а слънцето се предаде в спалнята на любимата си, луната, ловецът също се предаде в дълбоко доверие и жажда за мистерия, и навлезе в гората скитайки се по-далеч от всякога преди.

В небето над него се издигаха съзвездията на Стрелец, заешката пътека по Млечния път и летният триъгълник на Вега, Денеб и Алтер, арфата на Орфей носеше песните на вечните влюбени по крилете на лебед и орел.

Той продължи да върви.

И изведнъж пред него се появи бял елен, който го гледаше право в очите. Това, което ловецът още не знаеше беше, че е влязъл в мистичната земя на хилядите бели елени, където древните възли на огъня, дървото, небето и морето пазеха древни мистерии.

Еленът хукна на бяга, съблазнявайки ловеца да хукне след него, и точно когато еленът изчезна в далечината, като мъгла, сякаш никога не беше съществувал, пред ловеца се появи езеро – езеро, за което беше чувал само от селските шепоти – скрито огледало, обгърнато от брези и борове, където звездите пиеха собствените си отражения.

Там, до водата, стоеше жена.

Тя танцуваше боса върху тревата, косата ѝ се вееше като златна коприна в летния нощен вятър и беше облечена само в бяла ленена рокля и диви рози. Смехът ѝ чисто звънтеше като сребърни камбанки, карайки всичко около нея да танцува като светулки.

Сърцето на ловеца затуптя и гореше с пламъци, както никога досега, а същевременно дълбоко чувство на мир и спокойствие го обзе и вкорени, сякаш беше у дома – защото знаеше, че търсенето е приключило, това е тази, жената, за която е роден.

Той я наблюдаваше, безмълвен, пленен от нейната нежност и красота. И си спомни за какво бяха говорили мъдреците с приглушени гласове, разказвайки тайни само през нощите в палатки, направени от изумруди и сняг. Това беше самодива. Горска нимфа, дива и свободна като светлина. Тя можеше да се види само по време на пълнолуние, когато, влюбена в чистата светлина на езерото, танцува цяла нощ в продължение на три нощи.

Самодивата омайва всички мъже и всички мъже желаят да я заловят и нея и свободата й, да я държат обвързана със себе си; но любовта не може да бъде държана в плен, самодивата не принадлежи на никой мъж, само на своята луна и дива природа.

Тя видя ловеца, а очите ѝ ясни и дълбоки в океанско синьо.

И за миг времето изчезна. Два различни свята се бяха докоснали и целунали; два различни пътя се бяха слели, за да се срещнат, човешки и ефирен.

Всичко спря. Водата, щурците, шумоленето в листата – всичко притихна, сякаш самата гора беше затаила дъх.

— Не исках да те безпокоя — каза ловецът, отстъпвайки назад, за да не я плаши.

Самодивата се усмихна, без да се страхува. — Не си — отговори тя с глас, примамлив и нежен, като вълните по езерото. — Просто съм изненадана, защото никой ловец досега не е идвал случайно насам.

— Следях бял елен — каза той уверено, вече напълно осъзнавайки, че това е съдба.

Тя наклони глава, усмихвайки се игриво, и остроумно каза— Е, добре, ловецо, щом еленът те доведе при мен.

Странни мистични неща се случват в живота. Пътищата никога не са праволинейни и директни, независимо колко много ни се иска да ги изграждаме с бетон и магистрали; пътищата на живота са пълни с обрати и завои, те се движат по различен начин, тук има различно време, и понякога, по най-мистичните, неочаквани, нелогични или дори на пръв поглед безсмислени начини, се озоваваме точно там, където ни е било писано.

Ловеца никога не знаеше името ѝ, никога не разбра точно кога е започнало всичко, но знаеше, че я обича повече, отколкото един живот би трябвало да позволи. Знаеше, че тя е тази, за която е създаден, която е търсил, и чакал цял живот. Може би затова винаги искаше да разбере езиците на звездите и ходеше в гората, без дори да знае точно защо.

Всяка нощ в продължение на три нощи ловецът се връщаше на езерото, за да бъде със самодивата докато луната е все още пълна. Той не носеше лък, а само флейта, която сам беше издълбал от дърво, и й свиреше песни, докато тя танцува и се радва, греейки сърцето и душата му. Понякога сгушени под брезата си говориха – за звезди и сезони, за корени, които шепнеха под земята, за мечти, които са имали и споделяли.

Но когато пълнолунието беше към края си, на третата нощ, и ловеца не можеше да понесе, че ще бъде сега разделен от нея за месец, помоли самодивата да остане след изгрев слънце, и да дойде да живее с него в къщата му, “Имам всичко за теб, никога няма да се тревожиш за нищо, просто искам всеки миг с теб, всяко небе, всяко слънце, всеки дъжд, всяко движение.”

Очите на милото момиче се напълниха със сълзи.

“Искам да остана, но ако остана след изгрева на пълната луна, ще загубя природата си. Ще забравя как да говоря с вятъра, ще ми липсват розите и елените. Ще забравя сестрите си, семейството си, дома си тук, сред дивата природа. Ще забравя коя съм. Защото аз съм самата природа, аз съм водата, аз съм почвата, животните, копнежът на моретата и откритите хоризонти, тишината и прохладата на нощта, свободата, дивата природа.“

Слушайки всяка нейна дума, ловецът падна на колене и нежно хвана ръката ѝ, топла и трепереща, “Тогава ме научи как да те обичам без да те държа в плен.“

“Трябва да спечелиш сърцето ми, ловецо. Не с мрежи, не с клетви, а с нещо, което никой ловец никога не е давал на самодивите: свобода.“

Ловецът не продума повече да я кара на идва в къщата му, а вместо това,

той построи пейка от кедърово дърво, и окачи фенери по храстите и клоните навсякъде около езерото. Оставяше й диви цветя и мед, поезия, написана в дърветата, и песни, скрити в хралупите на тръстиките.

Пълната луна изгря.

Самодивата този път не изчезна.

В нощта след пълнолунието тя се върна при него на пейката, където той все още чакаше, без да очаква, че тя ще се върне;

и тя, с разпусната руса коса, смях сребърен и чист като камбанки, бяла ленена рокля и обгърната с диви рози, седна до него и му прошепна, “Ти, ловецо, ми даде единствения дар, който на нас, самодивите, никой никога не ни е предлагал. Любов ти ми дари. Любов, която не хваща в капан свободата на душата и сърцето ни.“

От този ден нататък, за месеци и години, на всяка луна двамата влюбени, ловец и самодива, се срещаха. Когато идваше зимата, тя му носеше сънища за по-топли дни, а той, казваше името ѝ свещено като молитва всяка нощ, всеки ден, и във всяка приспивна песен, осветена от огън.

Ловецът започна да отглежда и розов храст в собствената си градина, отглеждаше го през всичките му сезони, ходеше с доброта и търпение в ритъма на ботушите си; помагаше и защитаваше малките животинки, докато се скиташе из гората.

И с времето, ловецът разбра, че любимата му, ефирната му булка, всъщност го е дарила с единството към мистиката на дивото; той самият да се задълбочи във вътрешната си природа и същността си. Такава мълчалива благодарност изпълни сърцето му и разкри истинското съкровище на техният духовен брак.

С времето, една магия, по-стара от звездите, омекна около двамата влюбени. Световете им се обединиха, и линиите между тях, които преди ги разделяха, се стопиха. Тя остана с него през нощите и дните, без разделение; тя остана през всичките луни, през нарастващите и намаляващите, тя остана с него в пълната прегръдка, не само тази на луната, но и тази на човешките ръце. Тя остана не защото беше хваната в корените на един ловец, а защото беше видяна от чистите очи на любовта.

Някои хора казват, че все още ходят заедно из гората, една самодива и нейният ловец, оставяйки следи от златна светлина, където тревата е мека, въздухът ухае сладко, а дивите рози цъфтят, дори когато има сняг на земята.

И ако вървиш тихо, много тихо,

и знаеш как да слушаш, как да уважаваш земята и природата и как да разбираш фините езици на звездите и древните гласове на мъдреците,

може да стигнеш до ръба на едно чисто езеро, под една бреза,

и там може да чуеш нежни ноти на една дървена флейта …

и да видиш две сенки, танцуващи на лунната светлина.

Те са вечните влюбени.

To work with me, you are welcome to browse through my Offerings.

Cover photograph by me of our beautiful wild roses. If you love flower photography, you are welcome to browse through my Flower Shop.

For more of my writings, browse through my Art of Love.

If you wish to support me and my work, you may do so by sharing it or donate here. For personal readings with me, you may visit my Offerings. 

Your support means so much to me! Thank you wholeheartedly!